Краят на страха: защо алчността на богатите се отприщи точно след падането на СССР? (ФАКТИ, част 2)

В първата част на тази поредица показах нещо, което звучи невероятно, но е документирано от учени в Бъркли, MIT и Нюйоркския университет: над половината от борсовия бум в САЩ след 1989 г. не идва от растеж на икономиката, а от преразпределение — пари, които преди са отивали за заплати, сега отиват за акционерите.

Но остана да виси един въпрос. Защо точно след 1989-а? Какво се счупи тогава в света, та делът на труда, държал се стабилно десетилетия наред, изведнъж тръгна надолу?

Отговорът, който все повече икономисти и историци дават, звучи почти еретично. На 9 ноември 1989 г. падна Берлинската стена. На 25 декември 1991 г. червеното знаме слезе от Кремъл. И заедно с него си отиде нещо, за което западните елити рядко говорят на глас: страхът. Страхът от революция, от комунистическите партии у дома, от това собствените им работници да погледнат на Изток и да кажат „а защо не и ние?". Капитализмът се държеше прилично, докато имаше конкурент. После конкурентът фалира.

Урокът на 1917 година: реформи от страх

Звучи като конспирация? Тезата всъщност има солидна научна биография. И за да я разберем, трябва да започнем не от края на комунизма, а от началото му.

Още Бисмарк — консерватор до мозъка на костите — въвежда в Германия през 80-те години на XIX век първите в света държавни осигуровки за болест, злополука и старост. Не от човеколюбие, а изрично за да „отреже тревата под краката" на набиращите сила социалисти, които току-що е забранил със закон.

Но истинският шок идва през 1917 г. Двама скандинавски политолози — Магнус Расмусен и Карл Хенрик Кнутсен — изследват този момент в труда „Reforming to Survive: The Bolshevik Origins of Social Policies" (Cambridge University Press). Изводът им: болшевишката революция и създаването на Коминтерна карат елитите по целия свят да повярват, че революцията може да се случи и при тях. И те реагират светкавично — с отстъпки: съкратено работно време и разширени социални плащания. Държавите, в които заплахата от революция е била най-осезаема, разширяват социалните си политики значително повече от останалите — и част от тези разлики се запазват десетилетия наред.

Не е случайно, че 8-часовият работен ден залива Европа именно през 1917–1919 г., нито че Международната организация на труда е създадена точно през 1919 г. — с изричния мотив, че несправедливите условия на труд застрашават „мира и хармонията в света". Преведено от дипломатически: дайте на работниците права, преди да са си ги взели сами, по руски образец.

Студената война: състезание за сърцата на работниците

След 1945 г. страхът се институционализира. Западът и Изтокът вече не се състезават само с ракети, а и с начин на живот — кой ще осигури по-добра съдба на обикновения човек.

През 2011 г. германските изследователи Херберт Обингер и Карина Шмит публикуват в престижното списание World Politics изследването „Guns and Butter?" („Оръжия и масло?"). С иконометрични методи те тестват за първи път систематично дали съревнованието между двата блока е ускорило разрастването на социалната държава. Отговорът: да — конкуренцията между режимите е стимулирала експанзията на социалната държава от двете страни на Желязната завеса. Западногерманските пенсии, австрийските осигуровки, скандинавският модел — всичко това расте най-бързо там, където комунизмът е най-близо, буквално през оградата.

Още по-директно е изследването на бразилските икономисти Андре Албукерке Сант'Анна и Леонардо Уелър — „The Threat of Communism during the Cold War: A Constraint to Income Inequality?", публикувано в Comparative Politics (2020). Те измерват как неравенството в страните от ОИСР реагира на „комунистически събития" по света — революции и съветски интервенции. Резултатът е категоричен: колкото по-близка и реална е заплахата, толкова по-ниско се държи неравенството. Заплахата от комунизма е карала елитите и правителствата съзнателно да поддържат неравенството ниско — чрез сделки с работниците, подсилени от силни синдикати и влиятелни комунистически партии у дома.

В по-ранна своя разработка Сант'Анна открива устойчива отрицателна връзка между относителната военна мощ на СССР и дела на най-богатия 1% на Запад. Казано брутално: колкото по-страшна е Москва, толкова по-малко си позволяват богатите. Световноизвестният експерт по неравенството Бранко Миланович коментира тези резултати в есе със симптоматичното заглавие „Did Socialism Keep Capitalism Equal?" — „Социализмът ли държа капитализма равен?".

1991: свалянето на юздите

И какво се случва, когато страхът изчезва? Числата говорят сами.

В САЩ най-високата ставка на подоходния данък, която през 1980 г. е 70% (а през 50-те е стигала 91%), до края на 80-те пада до 28%. След 1991 г. никой сериозен политик вече не се и опитва да я върне към следвоенните нива. Корпоративните данъци поемат надолу по целия свят в надпревара „кой ще предложи по-малко" — средната законова ставка глобално се срива от около 40% в началото на 80-те до под 25% днес. Синдикалното членство в САЩ се топи от около 20% от работещите през 1983 г. до около 10% сега. А делът на най-богатия 1% от американските доходи, около 10–11% през 70-те, днес е почти двоен.

Най-бруталната илюстрация обаче е самата Русия. В изследването „From Soviets to Oligarchs" Филип Новокмет, Тома Пикети и Габриел Зукман документират какво прави капиталът там, където изобщо никой не го гледа: делът на по-бедната половина от руснаците се срива от около 30% от доходите през 1991 г. до около 10% през 1996-а. Само за пет години. Делът на топ 10% се удвоява за същия период, а топ 1% днес държи 20–25% от доходите — колкото или повече, отколкото в САЩ — и е прибрал почти две трети от целия икономически растеж на страната след 1989 г.

Големите имена на икономическата наука подреждат същия пъзел. Тома Пикети („Капитал и идеология", Harvard UP) твърди, че крахът на съветския комунизъм и разочарованието от него отключват ера на „хиперкапитализъм" и погребват за десетилетия самата идея за силно прогресивно облагане. Бранко Миланович („Capitalism, Alone", Harvard UP) констатира: за първи път в историята капитализмът остава сам на терена, без никакъв системен съперник. А историкът от Станфорд Валтер Шайдел („The Great Leveler", Princeton UP) показва на материал от хилядолетия, че неравенството е падало трайно само под ударите на масови войни, революции, държавен колапс и епидемии. Махнеш ли заплахата — то расте. Винаги.

Къде тезата куца — и къде устоява

Честността изисква да кажа и какво тази теза не доказва.

Първо, хронологията не е идеално чиста. Рейгън и Тачър идват на власт през 1980–81 г. — десетилетие преди падането на Стената. Неолибералният завой започва, докато СССР още съществува, макар и видимо западащ. По-точната формулировка затова е друга: краят на СССР не започна обрата, а махна последната спирачка пред него и го направи глобален и необратим. Неслучайно точно през 1989 г. е формулиран и прословутият „Вашингтонски консенсус" — рецептата за приватизация, дерегулация и либерализация, изнесена след това по целия свят, включително у нас.

Второ, действат и други двигатели със собствена сила: глобализацията, технологиите, финансиализацията. И най-вече — влизането на Китай и бившия соцблок в световния пазар на труда, което наведнъж налива стотици милиони нови работници в глобалната икономика и смазва преговорната сила на западния работник. Иронията е, че и това е последица от същата 1989 година.

Трето, „страхът" не се мери в лаборатория — историята не може да се пусне повторно, без СССР, за контролна група. Но точно затова са ценни цитираните по-горе иконометрични изследвания: те не разказват истории, а мерят. И намират ефекта навсякъде, където го потърсят — след 1917 г., през Студената война, в зависимост от близостта до съветската мощ. Темата впрочем стигна и до българската академична наука: през 2026 г. „Исторически преглед" на БАН публикува анализ на Клаус Петерсен и Херберт Обингер за това как Студената война е формирала социалната политика в двата блока.

Изводът е еднакво неудобен за всички. За носталгиците по социализма — защото най-осезаемата полза от съществуването на СССР, както излиза, се усещаше не толкова в него самия, колкото в западните заводи и западните социални системи. За апологетите на капитализма — защото „капитализмът с човешко лице" се оказа не природното му състояние, а поведение под дулото.

Бисмарк го е разбрал още преди 140 години: дай на работника част, за да не ти вземе всичко. Поколението на елитите след 1991 г. забрави урока — защото вече нямаше кой да ги плаши. В първата част видяхме резултата, изписан на таблото на борсата: 34 трилиона долара, повечето пренесени от заплатите към акциите.

Остава въпросът, с който ви оставям: какво — или кой — ще им припомни урока?

Източници:

• Rasmussen, Knutsen — „Reforming to Survive: The Bolshevik Origins of Social Policies", Cambridge University Press, 2022
• Obinger, Schmitt — „Guns and Butter? Regime Competition and the Welfare State during the Cold War", World Politics 63(2), 2011
• Sant'Anna, Weller — „The Threat of Communism during the Cold War: A Constraint to Income Inequality?", Comparative Politics 52(3), 2020
• Sant'Anna — „A Spectre Has Haunted the West: Did Socialism Discipline Income Inequality?", 2015
• Milanović — „Did Socialism Keep Capitalism Equal?", Social Europe
• Novokmet, Piketty, Zucman — „From Soviets to Oligarchs: Inequality and Property in Russia, 1905–2016", Journal of Economic Inequality, 2018
• Petersen, Obinger и кол. — „The Cold War and the Development of Social Policy in East and West", Исторически преглед (БАН), 2026
• Книги: Piketty, „Capital and Ideology" (Harvard UP, 2020); Milanović, „Capitalism, Alone" (Harvard UP, 2019); Scheidel, „The Great Leveler" (Princeton UP, 2017)